Мишо го изхвърлиха. Отново. Трети път за краткото му животче. Не му се отдаваше, явно.
Едва навършил година, а вече го махнаха от три дома. Е, не точно махнаха. Първо го подаваха от ръка на ръка. После
После просто го изнесоха навън, отидоха малко по-далеч от блока, пуснаха го в контейнера за боклук и избягаха. За да не намери обратния път. А той и не търсеше.
Разбра всичко. Веднага. По израза на лицето на мъжа. Жената му много се разсърди, когато Мишо одраска новия кожен диван.
Много скъп. Тя и постанови присъдата. А мъжът? Ами, какво мъжът? Той винаги с всичко се съгласяваше.
Взе едногодишния риж кот под мишница и го занесе до контейнера в съседния двор.
Мишо дори не опита да го последва. Не, не го последва. Видя присъдата в очите му и разбра.
Всичко беше безсмислено. Можеше поне да се сбогува човешки. Да го погали за последно. Да се извини. Но не
Излезе някак нечовешки. Сякаш просто изсипа кофа с отпадъци.
Мишо въздъхна и се опита да намери нещо ядливо в боклука, похапвайки стари парченца пилешко. Излезе и седна до големия зелен контейнер. Загледа се в слънцето.
Свиваше очи, но не отвръщаше. От онова голямо ярко кълбо идваше топлина. И му харесваше.
Това бяха последните слънчеви лъчи. Лъчите на лятото, есента, зимата. Малко затопляне. И ледената кора се стопи.
А в душата на Мишо замръзна.
Вечерта и нощта бяха студени. След залез. Вятърът и мразът се заеха със своето.
Рижият кот замръзваше. Нямаше идея къде да отиде и как да се скрие, затова
Намери голяма купчина изсъхнали, рижо-кафяви листа и се натъпка в тях. Сви се на кълбо. Първо беше ужасно студено и трепереше, но после
После, когато вятърът с мократа ледена трошица направи рижата му козина твърда като дъска, някак му стана по-топло и треперенето спря. Някакъв глас в дълбините му шепнеше добри думи.
Думи, които го приспиваха и го канеха да затвори очи и да забрави всички обиди и нещастия.
Свий се още малко и спи. Спи, спи, спи. Усещаше и топлина.
Топлина, която се разливаше по закоравялото му тяло.
Толкова е просто. Трябва само да се предадеш и всичко ще свърши. Ще дойде покой и вечност. Обидите и мъките ще си отидат.
Мишо въздъхна за последно и се съгласи. Защо да се бори? В името на какво?
Утре ще го чака същият студ и глад. И същото желание да затвори очи и да не ги отваря никога, никога повече.
Фаровете на улицата светнаха първо там, в далечината. И Мишо погледна към тях за последно. Често гледаше тяхната светлина от прозореца си. Рижият кот за последно погълна тази светлина и очите му искрнаха в потъмнялата тъмнина.
Този последен проблясък привлече вниманието на едно малко риждо момиченце. То вървеше с баща си към вкъщи. Дръпна го за ръкава.
Там каза то. Там в листата има нещо.
Няма нищо бащата се сви от студ. Да вървим по-бързо. Студено ми е.
И се опита да я отведе от голямата, тъмна купчина листа. Риджото момиче сви рамене.
Видях го. Видях светлината.
Светлина в купчина стар лист? чудеше се бащата. Не може да бъде. Не може.
Но момиченцето вече беше до нея и, разровило горния слой, попадна на него. На рижия кот.
Тате! извика то.
Видях ли го? Той е.
Кой е той? бащата се зачуди, приближавайки се.
Ето го. Момичето се опита да вдигне замръзналото тялце.
Остави го. Каза бащата.
Той вече е мъртъв. Няма да носим мъртъв кот вкъщи.
Не е мъртъв. Отвърна риджата. Знам. Знам. Жив е. Видях светлина в очите му.
Светлина в очите на кот? Бащата сви рамене.
Приближи се още, вдигна тялото и се опита да усети пулса.
А на Мишо му се искаше толкова много да заспи. Толкова много. Сънят му лепна клепачите и топлина изпълви тялото му. И гласът отвътре продължаваше да шепне:
Спи, спи, спи Не отваряй очи.
Но този малък, тънък гласче упорито повтаряше:
Светлината в очите му.
Какво искат от мен? Защо ме мъчат отново? Защо не ме оставят да заспя спокойно?
С мъка разтвори очи, за да види кой го безпокои дори сега.
Ето! Извика детският глас. Ето! Казах ти. Видя ли? Пак. Светлината!
Каква светлина?
Учуди се той, но Свали яке
