כשהשכן שלי דפק על הדלת שלי בעשר בלילה, הוא החזיק בידו מפתח של מישהו אחר.

Когато съседът ми звънна на вратата към десет вечерта, държеше чужд ключ в ръка.
Седях си сама в кухнята и миех купчината чинии. Целият ден беше хаос, а аз мечтаех само за малко спокойствие. Щом отворих, той стоеше на прага и ме гледаше така, сякаш току-що съм му задигнала фалафела.
Това не е ли твоят ключ? попита ме с едно такова сериозно изражение.
Гледам металния ключ в ръката му ай-ай-ай, изглежда точно като моя.
Не отговарям Моят си е тук.
Показвам му го ей така, да няма съмнение.
Той се поочуди.
Но тогава как отключва твоята врата?!
Помислих, че се базика но не. Само му липсваше брадата на Елияу и щеше да изглежда още по-сериозен.
Как така отключва?
Преди половин час казва. Видях някаква жена да влиза. Реших, че си ти, ама после те видях на балкона.
Точно тогава, сърцето ми се надпреварва като влак от Яфо към Тел Авив.
Живея сама вече две години в Рамат Ган. След развода си обещах никакви чужди навици, чужди шшушкания и чужди ключове.
Как изглеждаше? питам вече на ръба.
Тъмна коса към четиридесет, със сак и чанта.
Студ ме полазва по гърба. Никой освен мен няма ключ за този апартамент.
Освен добре, освен един човек.
Бившият ми съпруг Ерез. Но той се изнесе още тогава и, уж, ми върна ключа. Поне така твърдеше.
Сигурен ли си, че влезе тук? питам.
Видях я като на длан кима съседът Натисна дръжката и влезе.
Обръщам се вътре е тишина като в Йерусалим в шабат.
Почакай тук казвам му.
Обаче той клати глава:
Ще се мине ли човек да те остави сама?
Влизаме. Холът си е хол. Лампата свети както оставих.
Но! На масата нещо ново.
Чаша.
Моята чаша.
С вода!
Спирам на място.
Аз не съм пила вода шепна.
Той хваща чашата.
Още е топла.
И точно тогава някакъв шум от коридора. Като някой, който размествa нещо.
Замръзваме и двамата.
Има ли някой? разчупва тишината съседът.
Мълчание.
Тръгва той напред, аз му дишам във врата. Вратата на спалнята полуотворена.
Сърцето ми удря като чрез тапа в кана за вода.
Той отваря хопа!
Празно.
Но гардеробът ми е отворен, дрехите са навсякъде.
На леглото плик.
Промъквам се към него пише само едно име.
Моето. Мириам.
Отварям с треперещи пръсти.
Вътре бележка:
Когато си готова да говорим, знаеш къде да ме намериш.
Почеркът на Ерез.
Съседът ме гледа с пословично израелско любопитство:
Той има ключ?
Клатя глава.
Не би трябвало.
Сядам на леглото и се опитвам да навържа две и две. Последно го видях в Бейт Мишпат и тогава беше най-невъзмутимият човек в Израел.
Каза ми едно:
Ще говорим пак, някой ден.
Тогава го броих за поредния драматичен финал.
А сега някой ми е бил в дома. Седял ми на масата. Пил от чашата. Разбутвал ми дрехите.
Съседът стои до вратата и чете бележката.
Това не е нормално казва.
Знам отговарям.
Изведнъж ми щраква!
Отивам до шкафа до входната, където държа резервния ключ.
Празен е.
Ясно е. Ерез не ми е правил копие. Просто никога не си върна ключа.
А аз, невинната, повярвах.
Съседът се обажда тихичко:
Мисля, че е време да смениш ключалката.
Гледам бележката за последно, и я късам на две.
Не казвам. Време е да сменя нещо по-важно от ключалката.
И сега, вече си мисля може би ще започна от себе си.