Омъжих се на осемдесет години.
Когато внучката ми ме изгони от дома си, защото на осемдесет години се омъжих отново, разбрах, че не мога да понасям такова унижение. Заедно с новия ми съпруг Христо измислихме смел план, за да ѝ дадем урок, който няма да забрави. Този конфликт промени семейството ни завинаги.
Никога не си мислех, че ще разкажа тази история, а ето ме тук. Казвам се Мария, и тази пролет навърших осемдесет. Живеех в малка, но уютна стаичка в дома на внучката ми Елица. Беше тесна, но аз я бях превърнала в мое убежище: украсена със снимки, стари книги и спомени от живота ми.
«Добро утро, бабо», изсвири Елица едно утро, влизайки бързо и без да почука.
«Добро утро, мила», отвърнах аз, докато оправях леглото. «Къде бързаш?»
«Отиваме с децата в градината. Искаш ли нещо?»
«Не, всичко е наред. Наслаждавайте се на деня.»
Остана сама, наслаждавайки се на тишината. Тогава си спомних колко бях пожертвала за нея: продадох къщата си, за да платя учението ѝ, след като родителите ѝ загинаха в автомобилна катастрофа, когато тя беше само на петнайст. Приех я и я отгледах като собствено дете.
После срещнах Христо в читалището: харизматичен, винаги с фотоапарат на врата. Нашите разговори станаха очакваната ми седмична радост. Отново започнах да се усмихвам, почувствах лекотата на младостта.
Един следобед, докато Елица беше вкъщи, реших да ѝ кажа новината. Срещнахме се в кухнята, тя прелистваше готварска книга.
«Елице, трябва да ти кажа нещо», промълвих с треперещо сърце.
Тя вдигна поглед: «Кажи, бабо.»
«Срещнах някого. Казва се Христо и ме помоли да се омъжа за него.»
Замръзна на място: «Какво? Да се омъжиш? Но ти си на осемдесет! И той няма да живее тук.»
Останах без думи: «Защо не? Има достатъчно място.»
«Това е нашият дом. Имаме нужда от лично пространство.»
Молбите ми не я разчувстваха. На следващия ден открих куфарите си на прага.
«Елице, какво правиш?» попитах със сълзи в очите.
«Съжалявам, бабо, но трябва да си тръгнеш. Христо ще те приюти.»
Болката ме прониза: след всичко, което бях направила, ме изхвърли на улицата. Обадих се на Христо, ядосан:
«Какво стори? Приготви багажа, идвам веднага.»
«Няма да бременя никого», прошепнах.
«Ти не си тежест, ти си моята съпруга. Точка.»
Тръгнах без да се обръщам. В дома на Христо открих топлина, обич и доброта. Започнахме да подготвяме сватбата, но раната не зарастваше.
«Ще ѝ дадем урок», обеща Христо. «Трябва да разбере какво значи уважение.»
Христо, професионален фотограф, измисли план: Елица беше запалена по фотографията и всяка година участваше в срещи на ентусиасти. Той ѝ изпрати анонимно специална покана.
Първо обаче се омъжихме тайно, в малка церемония. Христо направи серия прекрасни снимки: аз в сватбена рокля, сияеща, изпълнена с любов. Тези образи разказваха за втората ми младост.
В деня на събитието Елица седна неосведомена сред публиката. Ние я чакахме зад кулисите. Водещият покани Христо на сцената да представи работата си. На екрана се появиха снимки от нашата сватба: радостта, истинската любов, светлината в очите ни.
Христо взе микрофона:
«Намерих любовта на осемдесет и девет. Възрастта е просто число. Мария, моята прекрасна съпруга, е доказателство, че сърцето остава младо.»
Публиката избухна в одобрително мърморење. Станах и се приближих до микрофона:
«Добър вечер. Искам да говоря за жертви и благодарност. Когато родителите на Елица загинаха, продадох къщата си, за да ѝ осигуря бъдеще. Отгледах я с любов, но тя забрави какво значи уважение.»
Думите ми ехтяха в залата. Обърнах се директно към Елица:
«Винаги ще те обичам, въпреки болката. Но трябваше да разбереш стойността на уважението.»
Сълзите ѝ бликаха. Христо допълни:
«Споделяме тази история, за да покажем, че любовта и уважението нямат възраст. Семейството трябва да подкрепя, а не да осъжда.»
Залата избухна в аплодисменти. След представлението Елица дойде при нас:
«Бабо Христо прости ми. Сгреших. Мога ли да поправя?»
Гръбнах я: «Разбира се, мила. Обичаме те. Искахме само да разбереш.»
Онази вечер Елица ни покани на вечеря с цялото семейство: смях, приказки, децата ни показваха рисунки и изработки. Отново се почувствах част от техния свят.
«Бабо», каза Елица между две хапки, «не осъзнах колко те нараних. Сгреших.»
«Минало е», отвърнах, вземайки й ръката. «Важното е, че сега сме заедно.»
Борис, съпругът ѝ, допълни: «Щастливи сме за теб, Мария. Христо е прекрасен човек. Имаме късмет с вас.»
Децата се смееха радостно. На края на вечерята Елица ме погледна със сълзливи очи:
«Върни се при нас. Имаме място, и обещавам, че всичко ще е различно.»
Усмихнах се на Христо. Той кимна.
«Благодаря, Елице. Но сега имаме свой дом. Ще идваме често на гости.»
Елица, с кротка усмивка, заключи: «Разбирам. Важното е да си щ
