Преди една седмица срещнах първата си любов на погребението на съпругата му и оттогава всичко в мен е разклатено. На 40 години съм, разведена от две години, майка на две деца. Бях убедена, че съм преживяла всички значими моменти в любовта, че съм затворила всички стари врати. Но само един поглед беше достатъчен, за да разбера, че има истории, които не свършват никога.
Бях на 17, когато бяхме заедно. Той беше първият ми истински любим. От тези, които не се забравят караха ме да пиша писма, да мечтая за съвместно бъдеще. Но нашите никога не го одобриха. Казваха, че не е завършил училище, че работи като автомонтьор, че няма перспектива, че заслужавам повече. Натискът беше огромен и накрая се разделихме не че съм спряла да го обичам, а защото бях притисната. После ме изпратиха да уча в друг град и животът ми се смени напълно.
Годините минаха. Завърших университет, омъжих се, станах майка, създадох семейство. Външно всичко изглеждаше прекрасно, но бракът ми не бе щастлив и се разведох. Неотдавна се върнах при децата в родното си село. Срещнах се с хора от училище, съседи, стари познати само с него не. Никога не го потърсих. Не знам дали от страх, уважение или защото предположих, че докосването до тази рана пак ще боли.
Преди седмица. Получих съобщение от позната: Чу ли за него? Отначало не разбрах. След това ми написа, че жена му е починала и колегите му организират цветя и спомени за опелото. Попита ме дали искам да се присъединя. Загледах телефона дълго, без да отговоря.
Отидох. Не мога да кажа защо просто усещах, че така трябва. Видях го до ковчега с изморено лице и подпухнали очи усетих как ме стиска сърцето. Той не беше онова седемнадесетгодишно момче, но си беше същият човек. Погледнахме се отдалеч. Не се прегърнахме, не си казахме и дума. Просто разменихме поглед. Това обърка целия ми вътрешен свят.
От този ден не спирам да мисля за него. За нас, за това, което ни отнеха. За живота, който можеше да имам, ако не бях толкова послушна. Чувствам вина, че се вълнувам точно сега, когато той преживява такава загуба. Не искам да се доближавам, не искам да го обърквам. Дори във фейсбук връзка нямаме. Всичко е само в мислите ми и в сърцето ми.
И ето ме на 40, с две деца, с подреден живот и пак се чувствам като онова момиче, което обича за първи път. Не знам дали е носталгия, болка по неслучилото се, или просто такава е първата любов винаги буди нещо, което считаме за отминало.
Какво мислите? Имам нужда от съвет.


