Случи се това в един вторник вечер, докато се прибирах пеша от работа по улиците на Яффо. Дъждът беше навлажнил камъните, небето бе обляно от сини сенки. Видях го лежащ до контейнера за отпадъци мокър, костелив, с цялото си тяло треперещ. Сърцето ми не издържа не можах да го подмина. Приближих се бавно, казах му няколко тихи думи на иврит, а той само размаха слабо опашка, сякаш ми казваше дай ми малко надежда.
Взех го на ръце и го отнесох у дома. Попих го с един стар халат, дето го държах за гости, и го положих на килима. Не си представях, че това ще надигне такава вълна.
Още на следващия ден се появиха коментарите на съседите. Рут от четвъртия етаж ми каза:
Дано това куче не е опасно, знаеш, децата
А Мирьям, винаги говореща на глас през балкона:
Сега вече всеки си взима животни от улицата!
Но най-тежко беше, когато управителят на הבניין, Давид, почука на вратата и ми каза, че няколко съседи се притесняват, че кучето разваля хармонията и външния вид на המקום. Не можах да се сдържа и се засмях гневно. Хармония? Това бе същество, не мебел или саксия.
Малко след това, Итцакак, от другата входна врата, ми подхвърли:
Не е чудно, че районът ни изглежда все по-лош напоследък, все повече улични животни
Двама други се оплакаха, че кучето лаеведнъж, когато шумен моторист премина твърде близо. А винаги, щом излизах на разходка с него, прозорците затваряха решително. Като че носех болест с мен.
Един ден, докато минавахме покрай парка, Тамар, съседка от отсрещния блок, ме приближи и каза строго, че кучето ще докара пълчища бълхи, и че е добре да го върна откъдето съм го взела, където улицата е свикнала с такива. Попитах я и къде е този откъде съм го взела? Тя просто вдигна рамене сякаш ако нещо не ни устройва, мястото му е да изчезне.
Напрежението нарасна още, когато на вратата ми започнаха да се появяват анонимно написани бележки:
Такова куче не е за тук.
Мисли повече за съседите.
Тук хората искат тишина, трябва да се уважава.
Дори обвиниха, че с мен тук мястото ще стане приют.
Истината е, че кучето не пречеше на никого. Ядеше, спеше тихо до дивана и ме гледаше с тези благодарни очи, които никой друг не искаше да забележи. Заведох го на ветеринар в Тел Авив, изкъпах го, дадох му да яде всеки ден ставаше по-красив и спокоен. А в очите на околните, аз и той бяхме върху, разглезващи улицата.
Един ден дори Шломо, който винаги държеше на реда, заяви публично, че разбивам спокойствието на квартала. Но забележете когато видя дъщеря ми, Ноам, да си играе с кучето веднага промени тона:
А, щом детето така се радва, добре.
Тогава проумях: проблемът не е в кучето, проблемът е в хората и в желанието им всичко да изглежда подредено и правилно според някаква лична представа. Двойни стандарти и то в най-чистия им вид.
Днес, от разстоянието на времето, гледам към това време с усмивка. Кучето, което нареках Керен, все още е при мен. Вече е понаедряло, козината му блести, а сънят му най-сетне е спокоен. През годините някои съседи не коментират, но все още ме гледат с досада, като че съм направил нещо лошо.
Но аз съм спокоен със себе си:
Хиляда пъти ще избера чуждите криви погледи, вместо да оставя едно невинно живо същество да умре само в нощта на Яффо.
